Постинг
16.06.2010 18:25 -
Италия, Парагвай и майка ми
Това е един реален разказ, за един разговор между майка и дъщеря, проведен в един задушен хол пред един съвсем истински телевизор излъчващ мач от Световното - Италия-Парагвай.
- Оф, мач ли ще гледаме сегааааа. На мен ми е скучно! - заяви майка ми.
- Ми скучно, не-скучно ще издържиш още малко, защото аз искам да го догледам. Интересен ми е. - отговорих аз и си сипах цяла купичка семки.
- Е какво му е толкова интересното?
- Ми, играе Италия.
- Е, и?
- Харесвам ги. - отговарям и изяждам първата си семка.
- Глупости. Баща ти вика, че не играят хубаво. - с пренебрежително врътване на очи съобщава майка ми.
- Баща ми не разбира нищо. Плюс това всеки си има вкус. И освен това са световни шампиони!
- Така ли? - учудва се майка ми. - А това кои отбори са всъщност? - пита.
- Италия, Парагвай, нали ти казах. - отговарям чоплейки семка.
- Да де, ама кои отбори? - настоява тя.
- Е, Италия, Парагвай! - повтарям.
- Това го чух! Питам те кои са отборите. Не от коя страна са.
- Мамо, това са националните отбори на Италия и Парагвай. - съвсем бавно отговарям аз.
- Аааа, националните. Ясно. - казва. - А защо са националните?
- Ми защото е световно първенство, какви да са???
- Аааа, световно. Ясно. - казва. Затаявам дъх с надеждата, че няма да говори повече. - А има ли първенство, в което играят клубни отбори?
- Има. Няколко.
- Кое е най-известното?
- Шампионската лига. - отговарям.
- Аха. Това дето се провежда на всеки 2 години. - заявява тя.
- Не, провежда се всяка година.
- А кое беше онова дето се провежда през 2 години? - продължава да пита тя.
- Няма такова.
- Е, как да няма. Аз съм чувала, че има.
- Няма. - отговарям аз като продължавам да се моля да и стане ужасно скучно и да си намери някаква работа извън хола.
- Или просто ти не го знаеш. - вирва нос тя. Аз решавам да замълча, защото иначе спорът ще стане нетърпим и нито ще ми се чоплят семки, нито ще ми се гледа мач вече.
- Яяяяя, тоя пък с ръкавици! - ахва майка ми. Не става въпрос за вратаря.
- Ми в ЮАР е студено. - отговарям
- Е, и?
- Ми студено му е на човека!
- Е нали тича, ще се сгрее.
- Ръцете се сгряват последни при тичане. Поне половин час ще му е студено ако не е с ръкавици. - обяснявам аз.
- Глупости. - заявява тя.
- Не са глупости. Ти кога за последно тича или спортува нещо?
- Ставаш досадна. - срязва ме тя. За момент замълчаваме. Готова съм да обещая душата си на дявола, или на който я поиска в този момент, само и само да ме остави на мира! - А Бербатов може ли да играе в националния отбор на Англия?
- ??? - повдигам много въпросително вежди.
- Ми нали играе в Манчестър. Значи може и в националния.
- Не работи така. Трябва да имаш гражданство за да играеш в даден национален отбор.
- Аха. Ми той сигурно скоро ще си изкара гражданство.
- Ми не знам. - отговарям неангажиращо аз. Мача е към края си. Резултатът е 1:1.
- Тези италианци големи световни шампиони, няма що. Едни папагали не могат да бият!
- Папагали??? - питам аз.
- Ми нали така им викат на парагвайците.
- Никога не са им викали така.
- Е, как??? Виж какви са им шарени екипите!
- Какво им е шареното? Нормални екипи.
- Тениската им е бяло и червено, шорите сини.. Шарени са. Папагалите им викат, бе. - съвсем убедена е тя.
- Мамо, не им викат папагали и никога не са им викали!
- Ще питам баща ти ей сега. - казва тя и за мое най-голямо щастие отива да досажда на него в трапезарията.
А най-странното е, че може да засече засада 5 секунди преди да я свирят и цели 20 преди коментаторът да я обяви.
- Оф, мач ли ще гледаме сегааааа. На мен ми е скучно! - заяви майка ми.
- Ми скучно, не-скучно ще издържиш още малко, защото аз искам да го догледам. Интересен ми е. - отговорих аз и си сипах цяла купичка семки.
- Е какво му е толкова интересното?
- Ми, играе Италия.
- Е, и?
- Харесвам ги. - отговарям и изяждам първата си семка.
- Глупости. Баща ти вика, че не играят хубаво. - с пренебрежително врътване на очи съобщава майка ми.
- Баща ми не разбира нищо. Плюс това всеки си има вкус. И освен това са световни шампиони!
- Така ли? - учудва се майка ми. - А това кои отбори са всъщност? - пита.
- Италия, Парагвай, нали ти казах. - отговарям чоплейки семка.
- Да де, ама кои отбори? - настоява тя.
- Е, Италия, Парагвай! - повтарям.
- Това го чух! Питам те кои са отборите. Не от коя страна са.
- Мамо, това са националните отбори на Италия и Парагвай. - съвсем бавно отговарям аз.
- Аааа, националните. Ясно. - казва. - А защо са националните?
- Ми защото е световно първенство, какви да са???
- Аааа, световно. Ясно. - казва. Затаявам дъх с надеждата, че няма да говори повече. - А има ли първенство, в което играят клубни отбори?
- Има. Няколко.
- Кое е най-известното?
- Шампионската лига. - отговарям.
- Аха. Това дето се провежда на всеки 2 години. - заявява тя.
- Не, провежда се всяка година.
- А кое беше онова дето се провежда през 2 години? - продължава да пита тя.
- Няма такова.
- Е, как да няма. Аз съм чувала, че има.
- Няма. - отговарям аз като продължавам да се моля да и стане ужасно скучно и да си намери някаква работа извън хола.
- Или просто ти не го знаеш. - вирва нос тя. Аз решавам да замълча, защото иначе спорът ще стане нетърпим и нито ще ми се чоплят семки, нито ще ми се гледа мач вече.
- Яяяяя, тоя пък с ръкавици! - ахва майка ми. Не става въпрос за вратаря.
- Ми в ЮАР е студено. - отговарям
- Е, и?
- Ми студено му е на човека!
- Е нали тича, ще се сгрее.
- Ръцете се сгряват последни при тичане. Поне половин час ще му е студено ако не е с ръкавици. - обяснявам аз.
- Глупости. - заявява тя.
- Не са глупости. Ти кога за последно тича или спортува нещо?
- Ставаш досадна. - срязва ме тя. За момент замълчаваме. Готова съм да обещая душата си на дявола, или на който я поиска в този момент, само и само да ме остави на мира! - А Бербатов може ли да играе в националния отбор на Англия?
- ??? - повдигам много въпросително вежди.
- Ми нали играе в Манчестър. Значи може и в националния.
- Не работи така. Трябва да имаш гражданство за да играеш в даден национален отбор.
- Аха. Ми той сигурно скоро ще си изкара гражданство.
- Ми не знам. - отговарям неангажиращо аз. Мача е към края си. Резултатът е 1:1.
- Тези италианци големи световни шампиони, няма що. Едни папагали не могат да бият!
- Папагали??? - питам аз.
- Ми нали така им викат на парагвайците.
- Никога не са им викали така.
- Е, как??? Виж какви са им шарени екипите!
- Какво им е шареното? Нормални екипи.
- Тениската им е бяло и червено, шорите сини.. Шарени са. Папагалите им викат, бе. - съвсем убедена е тя.
- Мамо, не им викат папагали и никога не са им викали!
- Ще питам баща ти ей сега. - казва тя и за мое най-голямо щастие отива да досажда на него в трапезарията.
А най-странното е, че може да засече засада 5 секунди преди да я свирят и цели 20 преди коментаторът да я обяви.
Следващ постинг
Предишен постинг
Търсене
За този блог
Гласове: 135
